Гадната вещица

Тя рязко отвори очи, докато бавно надигаше глава към прозореца. Само, за да се види, че погледът вече не е същият. Гадната (не Лошата или Злата, а Гадната) Вещица се беше намърдала в тялото й и тъкмо привикваше към него. То с лекота бе възприето, сякаш нямаше никаква промяна. Освен в очите, разбира се. Те винаги я издаваха. Празни. Не, сякаш току-що изпразнени от предишното си съдържание и напълнени с прясна ярост. Чисто нова и готова да нанася поражения.
С едвам доловими движения на новото си тяло тя гледаше през прозореца с немигащите си очи. Гледаше, докато все още живата предишна обитателка на тялото се гърчеше в тринайстия ъгъл на съзнанието си. Тя беше толкова малка, че Гадната Вещица можеше да я смачка с един пръст, и го правеше. Притискаше я в ъгъла, което придаваше странни усещания на новото й тяло. Непознати, неразпознаваеми...Ненарицаеми. За това продължаваше да я мачка, искаше да разбере как да ги нарече. Неприятни, изпълваха празните й гърди, и може би за това искаше да продължат. Правеха я пълноценна. Изпълваха я. С нещо. Това беше важното, а не с какво.
Вещицата ходеше по тъмните улици изпълвана от чужди чувства. С поглед на психопат изпитващ върховно удоволствие от поредното си ужасно деяние. Такива бяха очите й, със следи от удоволствие. Но тя не беше направила нищо? Когато психопатът направи нещо, придобива това изражение, а когато нищо не си направил и го имаш? "Тогава е просто извратено", каза Третият глас. "Кой си ти по дяволите...аз си мислих, че сме само две", каза Вещицата.
А колко ли са всъщност? Докато стоях в ъгъла и исках да спра да дишам чувах всичко това. Коя е тази и защо се държи така в Моето тяло, докато аз се опитвам да я разкъсам отвътре, тя се държи като най-студения човек на света с хората, които ... А аз се смалявам все повече и повече, превръщам се в единственото усещане в тялото й, чието име тя дори не знае. Изчезвам, оставяйки след себе си единствено болката от същестуването си...