винаги съм си представяла щастието 
като сплетени мигли
като сутрин
само за малко
моята горна и твоята долна
за секунда
се усещат неразделни и за секунда продължават
непреодолима физическа
необходимост.
момент по момент
неизбежно

29.08.2013

Когато вдишам и издишам дълбоко обикновено мога да усетя точно колко любов ми е останала, къде е и за кого. В момента се опитвам да вдишам по този начин, но по някаква причина не успявам. Усещам само как ми е останало едно съвсем малко късче любов и дори не мога да определя за кого е. Първо помислих, че е тази, която съм определила за себе си. После се сетих, че такова нещо не може да има - да определяш сам колко се обичаш, и реших, че не е това. После си помислих, че може би е любовта, която изпитвам към себе си ВСЕ ПАК, т.е. тази, която ми се иска да можех да изпитвам, но пак - няма как да е това, защото ако се обичах толкова, колкото исках (апропо - колкото искам да ме обичат другите), то нямаше да усещам само това нищожно малко чувственце. Щеше да е толкова голяма центробежно-заливна сила, че никой нямаше да може да се опомни. Толкова щяха да бъдат замаяни. От любовта. Така де, пак еготизъм. Малкото парченце е сега. За кого ли? Кой в момента, на този свят, в този момент заслужава дори и това мъничко парченце, което ми е останало? Толкова нищожно, че и аз даже не знам какво е. Кой?

XX.XX.08

Лицето на старата любов
чуждо дихание сега осмисля.
Лицето на старата любов,
още хубаво е... Като се замисля.

29 06 08

Какво става след като отминаващата сянката мине през мълчащата душа? Какво става когато останат само повеят на вятъра и писукането на последната птичка? Когато последната надежда замине заедно с последния поглед към синевата? Остава липсата. Липсата на причина за ставане от леглото, липсата на причина за дишане, липсата на причина за живеене. Но и това е нещо нали? Щом има нищо, значи пак има нещо. Едно деструктивно нищо, да не кажа суицидно. Кой би си помислил, че едно нищо, може да прави толкова много нЕща. Но пък от друга страна, то продължава да прави само други малки нищо-та, които носят много други малки нищо-та, които само унищожават и последните мънички желания за кислород в мозъка.

Кога жабите ще научат кой им е гьола? И ще спрат да се бутат в морето, щото там е само за риби. Имам един приятел, който го е страх от жаби. На 20 е. Ужасяват го. Сега го разбирам. И аз не ги харесвам вече. Защото си бутат носа. Малки, мръсни, крастави неща, които ядат боклуци. Искам да си намеря хубав и голям плакат с щъркел. И всички жаби покрай мен да умрат от страх и да изчезнат. Но няма да стане, нали? Защото не говорим за жаби, а за хора. Винаги говорим за хора. Странно е как толкова много хора успяват да придобият толкова животински качества. Как се наричаше този похват в ли тературата..? Кво ли значение има...

Всички толкова се объркаха в ролите си, че не знаят вече кои са. A аз слушам Васил Найденов и се боря с малките нищо-та, докато голямото нищо ме е хванало за гърлото и не ме пуска. Не ме пуска да излизам, не ми дава да чета, да спя, добре, че кликащият ми мускул е толкова развит. Дори мисля, че някое малко нищо е влязло в телефона ми и така го е счупило, че сякаш имам обхват, но всъщност не е така. Очаквам скоро и Добрите Джуджета да си тръгнат. Но като се замисля, май скоро не са наминавали. Може да са усетили моите нищо-та, те измислените неща се надушват. Уплашили са се... Сега няма да има кой да оправя счупените очила и да намира изгубените чорапи... Но кво значение има, след като всичко така или иначе ще свърши. Кое всичко? Как кое – всичко! Аз, ти, той, тя, ние, вие, те. Онова всичко, дето е обратното на моето нищо. Ко прайм ся? Чакаме да свърши, разбира се. Защото друго не остана.

Дори синевата си забравихме някъде...

Всички Луни са еднакви. Освен онези със Нея. Те са различни.
Всички Луни са прекрасни. Но не тези без Нея. Те са безлични.
Всички Луни са ужасни. Особено тези без Нея. Те са различни.
Всички сълзи са ужасни. Особено тези от Нея. Но те са прекрасни.

Всички лъжи са ужасни. Дори тези от Нея. Но те са прекрасни.
Някои лъжи са прекрасни. Но не тези от нея. Те са ужасни.
Всички лъжи са удачни. Дори тези от нея. Но те са летални.
Всички сълзи са прекрасни. Но не тези от нея. Те са коварни.

Всички мечти са прекрасни. Особено тези със Нея. Те са си Наши.
Всички мечти са ужасни. Особено тези със Нея. Защото са чужди.
Всички мечти са дъгата. Особено тези със Нас. А дали са ненужни?
Всички сълзи са ужасни. Особено тези без Нея. Но те са ни нужни.

Горко на този, който почвайки една любов
не е убеден, че тя ще продължи вечно.

Бенжамен Констан

Прави ъгли и криви пространства

Прави ъгли и криви пространства се изнизват покрай надеждата за безкрай. Заобикалят я, образувайки форми на самосъжаление, предизвикано от прекалената монотонност на положението, чиито главни герои единствено се сменят.
Прави ъгли и криви пространства играят на криеница в съзнанието, гонят се с разума и сърцето. Създават кръговрат от емоции, чийто център е безсилието. Торнадо от чувства, в чието око съм аз. В заблуждаващата тишина и привидното спокойствие. В оглушителното мълчание на неосъществените погледи. В началото на края и края на цялото.

***

Прави ъгли и криви пространства царуват във странство. Измарят, събарят, преследват, изчезват. Обичат и мразят, сънуват и лазят.
Прави ъгли и криви пространства във странство живеят във мен. Прави ъгли и криви пространства живеят ден за ден, отделно от мен.
Прави ъгли и криви пространства се боричкат пиянски, неизтрезнели от спомена за теб. Блeнуват, мечтаят, отново вещаят... невъзможния ден. Катерят се, падат, лазят и стават. Изправят се в миг изтощен. Не могат отдолу нагоре да гледат в безкрайния мрак изтънен.

Прави ъгли и криви пространства между редовете от бели лалета изписват смисъла на битието.
Сред прави ъгли и криви пространства събуждам се пак. Не мога, не искам да зная безкрая без техния смислен покой. Блeнувам, мечтая, отново вещая... невъзможния ден.