29 06 08

Какво става след като отминаващата сянката мине през мълчащата душа? Какво става когато останат само повеят на вятъра и писукането на последната птичка? Когато последната надежда замине заедно с последния поглед към синевата? Остава липсата. Липсата на причина за ставане от леглото, липсата на причина за дишане, липсата на причина за живеене. Но и това е нещо нали? Щом има нищо, значи пак има нещо. Едно деструктивно нищо, да не кажа суицидно. Кой би си помислил, че едно нищо, може да прави толкова много нЕща. Но пък от друга страна, то продължава да прави само други малки нищо-та, които носят много други малки нищо-та, които само унищожават и последните мънички желания за кислород в мозъка.

Кога жабите ще научат кой им е гьола? И ще спрат да се бутат в морето, щото там е само за риби. Имам един приятел, който го е страх от жаби. На 20 е. Ужасяват го. Сега го разбирам. И аз не ги харесвам вече. Защото си бутат носа. Малки, мръсни, крастави неща, които ядат боклуци. Искам да си намеря хубав и голям плакат с щъркел. И всички жаби покрай мен да умрат от страх и да изчезнат. Но няма да стане, нали? Защото не говорим за жаби, а за хора. Винаги говорим за хора. Странно е как толкова много хора успяват да придобият толкова животински качества. Как се наричаше този похват в ли тературата..? Кво ли значение има...

Всички толкова се объркаха в ролите си, че не знаят вече кои са. A аз слушам Васил Найденов и се боря с малките нищо-та, докато голямото нищо ме е хванало за гърлото и не ме пуска. Не ме пуска да излизам, не ми дава да чета, да спя, добре, че кликащият ми мускул е толкова развит. Дори мисля, че някое малко нищо е влязло в телефона ми и така го е счупило, че сякаш имам обхват, но всъщност не е така. Очаквам скоро и Добрите Джуджета да си тръгнат. Но като се замисля, май скоро не са наминавали. Може да са усетили моите нищо-та, те измислените неща се надушват. Уплашили са се... Сега няма да има кой да оправя счупените очила и да намира изгубените чорапи... Но кво значение има, след като всичко така или иначе ще свърши. Кое всичко? Как кое – всичко! Аз, ти, той, тя, ние, вие, те. Онова всичко, дето е обратното на моето нищо. Ко прайм ся? Чакаме да свърши, разбира се. Защото друго не остана.

Дори синевата си забравихме някъде...